Вървя... Токовете на ботушите, които аз наричам „фашистките”, отчетливо тропат по тротоара. Сив, мрачен и студен февруарски ден – 19.02. Така си представям деня в който е бил обесен Левски. Вее вятър, който запраща в очите ми малки ледени зрънца, защото небето не е решило какво да вали – дали дъжд или сняг и непрекъснато променя мнението си. Хора...много...делник е ...На входа на подлеза пред университета от една сергия закачливо ми намига една калинка – мартеничка. В душата ми просветлява. Изведнъж като, че нарочно, зейналата пред мен дупка на входа се изпълва с момчета и момичета – студенти. Забързани...Усмихнати...Наглостта на младостта, която е в силата си и владее света....Този подлез ми стана любим наскоро след ремонта му. Оживи се, изпълни се , в него се случва всичко, което може да се случи навсякъде другаде. Като един умален модел на света, който ни заобикаля... с уличните си музиканти, които всеки ден са различни, но и всеки ден едни и същи...с дванайсет-тринайсет годишните фенове и заклети почитатели на „Макдоналдс”...винаги на групи...професори и преподаватели ...случайни минувачи, забързани за метрото, само преминаващи оттам...четири входа, които отвреме навреме поглъщат или бълват хората, като четириглава ламя....на два от тях са надвесили приветливо клони-ръце софийските кестени и помахват ...”Ела..ела”....симпатичен четириног клошар, който не обръща никакво внимание на гугутките, които нахално търсят храна точно под муцуната му...книжарницата – топла, тиха , препълнена с мъдростта на света и с мирис на прясно приготвено кафе...Изскачам от стъпалата и вдигам поглед нагоре – сградата на бившето Китайско посолство откак е реставрирана винаги успява да ме заслепи с красотата си. Сега накъде да поема ...Има три възможности ...Продължавам да следвам жълтите павета като, че ли са пуснатите от Хензел и Гретел трохички...Ох, бедничките те ...точно пред Народното събрание са в най-ужасяващ вид...кални, измърляни, тук – таме потънали , и на много места посинели от маркировката със синя боя за инвалидни места за паркиране, поолющени и занемарени...Този площад сега мъчително свива сърцето ми защото изглежда неугледен...Градинката пред „Кристал”...самотна откак ги няма художниците...ехххххх ...мина много време оттогава...почти двайсет години...пресичам я набързо..мъчно ми е ...”Кристал” ли? Да, сега е почти забравен...Времето навява своите пясъчни дюни...Улица „Аксаков” – Военно министерство...сурово и внушително, а срещу него зала „България” ...музиката ...Чайковски...Бетовен...Бах ....голям симфоничен оркестър...и орган. Свивам в ляво между министерството и Градската градинка ...колко умалително и мило...станала градска след изгонването на царското семейство...Тук е моето детство...Тук се научих да карам летни кънки...Мама...водеше ме със себе си на работа...нямах баба и дядо на село...и отраснах в тази градинка...Духам на ръцете си...студено е и те замръзват...Срещу мен се е възправила в цялото си величие може би най-красивата частна сграда в София ...фамилния дом на семейство Гендович...великолепие и царственост...отдясно е новия Гранд хотел София...обичам да гледам тези две сгради ...има хармония и разбирателство между тях...разговарят помежду си...Едната разказва спомени...шепти тихо...а другата мълчи с респект и уважение и слуша...Ако през лятото седнеш в кафенето пред театъра може и да дочуеш някоя история...
следва продължениеJ))))
сърдечен поздрав..
Продължавай с тези истории, а ние ще ги споделяме с теб гостувайки ти в тази приятна атмосфера- четириногият клошар само се прави , че не се интересува от тези хора и случки , той наблюдава и се превръща в една четиринога памет и поглед върху събитията от една друга , различна гледна точка!
Поздрави и най- добри пожелания за теб!
