https://www.facebook.com/pages/%D0%9D%D0%98%D0%95-%D0%98%D1%81%D0%BA%D0%B0%D0%BC%D0%B5/558235164195647?ref=hl

Днес искам да ви разкажа една истинска история, която се е случила през 1998 г. Провокира ме една друга истинска история. Другата се е случила в Щатите, а тази която аз ще ви разкажа се е случила в България. Пействам линка на американската история за да прочетете и нея.

http://blogatstvo.com/blogatstvo/spiritual/the-last-taxi/


ето и моята история:

Не можеха да имат деца. Никакво значение нямаше защо и в кой е вината. Бяха решили да осиновят. Така и направиха. След петмесечна битка с помощта на служебната адвокатка на дома, в който си намериха тяхното дете осиновяването беше вече факт.
Сутринта рано поеха по магистралата от София за Варна. Беше 22 декември 1998 година. На другия ден изтичаше съдебния срок и детенцето официално ставаше техния син. Докато зареждаха на бензиностанцията в София заваляха едри парцали декемврийски сняг. Сипеше се тихо и нежно по земята и дърветата. Затрупваше света с бяла покривка, която го правеше да изглежда чист. Това я успокои и я накара да си мисли колко хубав знак получиха на тръгване. Беше събрала всичкото търпение на което беше способна, за да дочака да изминат целия път до Варна, да преспят там и рано на другата сутрин да прегърне детето си. Преди Пирдоп не валеше вече и пътя беше сух и чист, даже изгря слънце. Не говореха с мъжа й. Мълчаха, но така им беше още по-хубаво заедно защото много се обичаха. Изкачваха една стръмна част от пътя и малко преди билото на баира видяха четирима мъже до една кола. Гумата й беше свалена, явно спукана. Единия махна с ръка въпреки, че те бяха още далеч, от което си пролича, че отдавна чакат някой да мине и да им помогне. У нея избухна нетърпение. Не бяха длъжни да спрат, а тя и не искаше. Искаше колкото може по - бързо да стигнат до Варна и да не губят никакво време - за нищо! Усети, че мъжа й се готви да спре, за да види с какво може да помогне и тогава дори се разгневи. Извика му. Каза му, че ако спре тя страшно много ще му се разсърди. Каза му, че най-важното на този свят сега е да стигнат до Варна и нищо друго в момента няма никакво значение. Каза още, че други ще минат и ще помогнат. Той не я послуша и като наближиха спря до тях. Тя подтисна гнева си, който ставаше още по-голям, а нетърпението й я заслепи. Даде им резервната си гума и се разбраха като стигнат В Пирдоп да му я върнат. Това още повече щеше да ги забави и тя не можеше вече да се сдържа. Когато отново потеглиха тя се разкрещя невъздържано. Той мълчаливо я изслуша и каза само едно изречение. " Всеки път, когато някой има нужда от моята помощ аз ще спирам и ще му помагам!" Тя замълча вече сърдито и не му проговори много дълго време. Времето се влошаваше и ставаше все по-студено. Вече се стъмняваше, а снега валеше все по - силно. Навлязоха в участъци, които на места имаха заледени коловози. Придвижването ставаше все по-трудно и мъчително. Заради това пътуваха повече от дванайсет часа и с мъка се добраха до Варна. Пристигнаха късно през нощта и отседнаха във хотел "Одесос". Легнаха си успокоени и заспаха уморено.
На сутринта набързо се измиха и пиха по едно кафе. Слязоха на паркинга на хотела и мъжа й се опита да запали колата, за да тръгнат към дома. Вилнееше силен и много студен вятър заради, който - 5 градуса се усещаха почти като - 10, а може би и повече. Колата обаче не запали. Каквото и да се опитваше да направи той тя не издаваше никакъв звук. Беше по-мъртва от мъртвите в гробищата. След повече от един час проверки и опити да я поправи при тях явно видели, че има нужда от помощ дойдоха три момчета от охраната на паркинга. Решиха да я забутат дано запали, но след многократните им опити колата все така си беше мъртва и не издаваше никакъв звук.
Тогава един човек от съседната кооперация, който тръгваше за работа предложи да даде ток от неговия акумулатор. И това не помогна. Мъжа й реши, че най-вероятно бензиновата помпа е запушена и за това махна на едно такси, за да отиде с него да купят нова. Та остана при нея да чака. Не след дълго той се върна, но смяната й не даде резултат - колата не искаше и не искаше да се запали и да проработи. Бяха минали вече повече от четири часа и у нея взех връх истерията. Въпреки това тя мълчеше и помагаше когато можеше с надеждата най-после да се случи чудо и да тръгнат. Единственото, което оставаше е да намерят сервиз и да я закарат там. В опитите си да я накарат да тръгне се бяха отдалечили от паркинга и за това мъжа й махна на едно преминаващо такси да спре за да отиде с него до сервиз и да помоли да го изтеглят. Тя тръгна с него защото вече не можеше да се сдържа. Сядайки в таксито силите й свършиха и тя се разплака неудържимо. Таксиметровия шофьор погледна мъжа й учудено защото разбра, че става нещо лошо. Мъжа й набързо и с две думи му разказа, че са дошли да вземат осиновеното си дете от Варна, но не могат да стигнат до дома, който се намира извън града. Шофьора видимо се притесни и каза, че той ще ги изтегли, но въжето е в къщата му и ще отидат до там, за да го вземат. Един ден преди Бъдни вечер улиците и булевардите на Варна бяха така задръстени, а той така притеснен, че ако можеше щеше да полети над тях само и само да стигне по бързо до дома си. Тя не спираше да плаче. Нищо не можеше да я накара да спре да плаче. Сълзите и хлипанията й се усилваха все повече и повече. Сега вече тя цялата трепереше - едновременно от притеснение и нерви и едновременно от благодарност към шофьора. Успяха да стигнат до един сервиз, който им препоръча. Мъжа й тръгна да пита дали може да им поправят колата, а тя се сети, че ако има телефон в сервиза може да помоли да се обади в дома защото много се притесняваше, че той работи само до два часа и няма да успеят да стигнат до там и няма да може да вземат момченцето си. Продължаваше да плаче и автомонтьорите също учудено я погледнаха. Мъжа й разказа и на тях за какво става дума и те веднага й посочиха телефона. След това тъй като на всички канали имаше разглобени коли за поправка избутаха едната навън и всички заедно вкараха тяхната на нейно място. Когато тя се свърза с директорката с облекчение научи, че в дома има дежурен лекар, че документите на нейното дете са готови и че когато и да пристигнат ще ги чакат и всичко ще е наред. Тогава заплака още по-силно от облекчение. Мъжете много бързо прегледаха колата и се оказа една обикновена повреда, която в паниката никой не беше се досетил, че е възможна. Трябваше да се сменят чукчето и наковалнята. Престъргаха старото колкото да може да запали, за може мъжа й да купи нови и да ги сменят. Шофьора на таксито чакаше отвън, за да разбере дали няма да има нужда от него.
Мъжа й извади портфейла си и погледна апарата, за да му плати. На него пишеше 5 лв. Той подаде десет с думите, че му е много благодарен за помощта и тегленето до сервиза. Таксиметровия шофьор рязко се дръпна назад като че ли си беше изгорил пръстите и категорично заяви, че не иска никакви пари и нито една стотинка. Дори избяга от другата страна и потегли пожелавайки им здраве и много късмет. Никой от чакащите, а те бяха много, пред сервиза не изказа недоволство, защото всички разбраха какво се случва. Дори и собственика на избутаната навън кола каза, че ще чака колкото е необходимо. Момчета в сервиза със скоростта на механици от Формула 1 смениха старото чукче и наковалня и също абсолютно категорично отказаха да вземат каквито и да било пари от тях. Собственика дори избута мъжа й към колата с пожелания и усмивка и почти му нареди да бърза и да не се мотае повече при тях. Към четири и половина тя вече държеше детенцето в прегръдките си, объркана и замаяна от щастие. По - късно вече успокоена и щастлива тя се сети за хората, на които мъжа й помогна на пътя и разбра, че от него е научила най-големия урок в живота си.


Винаги когато има удобен случай разказвам тази история. И ще я разказвам докато умра. Извинете ме, ако съм допуснала смислови или граматични грешки, но и сега докато я пишех плачех. И още един път Аве Мария от мене днес...

прегръщам те за този постинг.

макар че след като прочетох твоята,почти се отказвам:)Въпреки перипетиите-главните -няма да ги нарека герои-а участници-са срещнали точните хора в точния момент....Съпреживях;)И грешките нямат значение,ни най-малко не омаловажават теб или историята,която разказваш!!Прима виста;)*

"Когато нуждата почука на нечие сърце тя винаги знае на кое..."
Голямо сърце ! Лека му пръст!
Прегръщам те ...

разказвам такива истории и ще продължа да ги разказвам защото съм убедена, че след прочитането им всеки един от нас става малко по-добър и още една причина - доброто и добрите хора винаги стоят в ъгъла и си мълчат докато злото и грозното вилнеят и ни помитат като ураган.

когато всеки един от нас научи точно този урок всеки ден за него ще има чудеса:))) Но не да го научи да го повтаря като папагал, а да го научи със сърцето си и просто да почне да го упражнява:))))

просто ще помълча!

На това,което си ми писала във фейса,ще отговоря точно тук,където му е мястото;)))Схващам,моме поантата,само че те са две,макар че тази ,която мен ме развълнува повече ти си вплела като нещо на втора линия;))Не се заповядва на сърцето какво да мисли,чувства или кое да го терзае...;)))А пиши ми двойка сега ако можеш;)P

сърцето е само един орган:))))) Пак не си разбрала:)))) Не да му заповядваш, а да го научиш да прощава и да бъде състрадателно:))))

един орган;)Пак съм разбрала;)И не ние учим него ,а то учи нас-когато пък се научим да го *разчитаме*;)

лелелеле сега затънахме в толкова сложна емпирично, екзестенциално философско семантична тема , че викам да вземем да спрем:)))))))))

Иначе покрай спора кое е изначално-кокошката или яйцето,ще заприличаме само на пернати;)))

абе както е казал мъдреца - в спора се ражда яйцето ама...