Искам да ви разкажа част от една истинска история. Защо песента „Моя път”/ My Way/ в изпълнение но Роби Уилямс е номер 1 в топ 10 на любимите ми песни.

 

                       След поредната безсънна нощ и трите часа неспокоен сън часовника й звънеше в шест без петнадесет. Тя ставаше треперейки от изтощение и в пълна несвяст се измиваше и сядаше да изпие набързо кафето си. Предстоеше да прибави още един мъчителен ден към своя живот. Обгръщаше я тъмнината на зимната утрин, в която само лампата на масата светеше с жълтеникава светлина и придаваше на стаята и предметите около нея някакъв нездрав цвят. Пускаше телевизора, за да наруши тишината, но почти не чуваше какво се случва там. Беше научила отдавна малкия си син да се приготвя сам. Докато тя изпиеше кафето си и се облечеше той вече я чакаше готов за тръгване. Бързаха за училище. Старателно заключваше градинската  врата, хващаше ръката на десет годишното дете, той почти се прилепваше за нея и така намирайки смелост и опора едни в друг тръгваха надолу по горската пътека, за да стигнат до шосето и автобуса. Около тях цареше безмълвие. Студа през този януари беше непосилен дори за белите мечки. Нямаше жива душа, – само те двамата стиснали ръцете си внимателно вървейки по заледените стъпала в безлунната нощ. В най – тъмната част на гората не проникваше никаква светлина от никъде и те успяваха да се ориентират за пътя само по едва белеещия сняг. Дълбокото черно небе усилваше чувството за самота и безнадежност. Звездите грееха отдалеч студено и бездушно. Навлизайки в тъмната част на гората тя имаше усещането че потъват в някаква дълбока и черна вода. Изпитваше желание да запуши ушите си за да не чува тишината, която беше непоносима. Сина й се притискаше по плътно до нея и това я караше да събере сили, за да го успокои. Не бяха изминали дори девет месеца от смъртта на баща му. Стъпвайки на шосето тя въздъхваше облекчено. Оставяше го във светлото и шумно училище и тръгваше по все още безлюдната улица, за да отиде в работата си.  Пускаше компютъра и започваше да търси музика. Около нея и навън цареше все още тишина. – В центъра на града хората по-късно се разбуждаха и имаше малко прозорци, които светят в този час. Тази сутрин влизайки в Ю тюб случайно попадна на песента „Моя път” в изпълнение на Роби Уилямс . Пусна си я и я заслуша. В сърцето болката й стана непоносима , но по незнаен начин това я правеше жива. Тогава без да се интересува дали ще обезпокои някой тя усилваше звука на максимум и запяваше заедно с него. Пееше почти крещейки без да се вълнува дали ще я чуят. Пееше, плачеше, пееше и плачеше........ Пускаше я отново и отново и пак пееше почти крещейки с цяло гърло. Така успяваше да заглуши огромния си страх, чувство за безпомощност и дълбоката непреодолима скръб. Това стана ритуал, с който тя посрещаше първите лъчи на слънцето и започваше работния си ден месеци наред.

 

 

                        Това е историята за мен и за песента „Моя път”    

Път, песен, болка и вървеж в дните!
Много искрено и заредено с преживяване!
В живота ни има песни - велики песни, които редом и въпреки другите ни помагат да продължим!
Поздрави най- добри пожелания от мен!

това беше момент на катарзис тогава, знаеш ...:(((

музиката, ах музиката.....тя беше първото, което ме изправи , за да тръгна по пътя - по моя път...

Много харесах разказа ти , Експлозивна .
Докосва ! И поздрави за което ! :)
Наистина тази песен е уловила цялата мъка на един човешки живот.
Слушал съм почти всичкитe и по- известни изпълнения и , писана съвместно от Франк Синатра и Пол Анка , но изпълнението , което мен е разплаквало е на Елвис и то не кое да е , а това преди смъртта му на 42 годишна възраст. Има толкова много осъзната изживяна мъка в това изпълнение , 4е не е възможно да те остави безчувствен.
Черпя те с тази песен , Рада ! :)))
http://www.youtube.com/watch?v=3JxrzO3sNTY

може би ви се вижда твърде лично това, което съм написала и за това и не коментирате...не се притеснявайте пишете всичко, което ви дойде наум защото го публикувах заради песента и като описание на един мъничък миг от живота на един човек - средностатически , една седеммилиардна част от човечеството:))))))

не само мъка има в нея - има смелост, има борбеност, има огнена емоция - всички необходими неща за една ЕКСПЛОЗИЯ!!! Благодаря за клипа на Елвис - не знам дали е съвпадение, но днес за пръв път от много време /от тогава :))))/ си бях пуснала плейлиста от моя профил на Елвис! Сега ще прибавя и твоя поздрав към него!:)))))

Представих си всичко, което си написала. Не ти е било леко, дано сега всичко е добре при теб и синът ти! Поздрави!...:)

ех странно нещо е живота - в него е като в оная река - синьо,бяло, червено, черно непрекъснато се променя:))))))))

za men li4nite ne6ta sa samo s BOKO

Boko , mnogo sa kovarni prepratkite mili , ne e 4estno

BOKO mii , tova 4e sam na kamera v li4en plan do teb mili i 4e ti pomagam li4no ne zna4i 4e sam s drugi Samo s teb vli4en pan sam mili

И оставяхте детето си само да се оправя сутрин,докато си пиехте кафето?!Знаете ли,каква травма може би сте му причинили?!Възрастните, все пак трябва да са тези ,по-силните.Драми, има всеки в живота си.

мисля си - в тази концентрирана история има много цветове... може да се разкаже и като разказ...

ан 12, ти си май от ония яростните привърженици на правата на детето?

Може би синът й е трябвало да я даде под съд, че му причинява душевна травма и не си изпълнява както трябва родителските задължения?

Да научиш детето си да се оправя само в определени моменти не е престъпление. Може би ще го научи да обръща внимание на другите около себе си. На майка си например - да я възприема като живо човешко същество, което също може да има своите сривове, а не като обслужващ го безотказно робот с вечен двигател. А за едно мъжко чедо няма да е вредно да се почувства дори опора на майка си. Дори и на 10-годишна възраст... Баси, все се чудим къде изчезнаха истинските мъже...

Тези дни писах един коментар за скачача Феликс. Скок от 39 км - 4-5 минути... показал бил силата на човешкия дух.... Няма спор, че за това, което е направил, се иска дух. Но какъв дух се иска да преминаваш през подобни на описаната житейски ситуации? Които продължават не 4-5 минути, а дни, седмици, години...Само който е преминал през това, има право да съди и да търси кусури. Но той няма да го направи...

именно понеже закалката ми е налице -не съдя,а размишлявам!
Аз не съм идеална,но и не бих съобщила на цял свят,как съм превъзмогвала болката от моята лична драма.

благодаря за палчето:)) може наистина да стане цял разказ обаче все още бягам в измислиците - трудно ми е с истинските истории:)))))

но сега искам да задам един въпрос на анонимния - редно ли е една майка да облича дрехите на сина си, който е мъжки пол и вече е на 10 години , на колко трабвя да стане , за да спре майка му да го облича?

но сега искам да задам един въпрос на анонимния - редно ли е една майка да облича дрехите на сина си, който е мъжки пол и вече е на 10 години , на колко трабвя да стане , за да спре майка му да го облича?

Смъртта е необратима и всеки , докоснал се до нея израства в духовен план и става по - силен. Моите уважения.

благодаря !!!

Който има правилната рецепта за справяне с болката по изгубен човек,нека я каже.Съгласна,че трябва да сме опора на децата си,без да се правим обаче на идеални.Не е необходимо да крием от тях несигурност,колебания,агония,лутане...Иначе в момента ,в който осъзнаят кколко сме дребни,ще се срутим от твърде висок пиедестал.Радвам се,че моето дете понакяго започва диалог с *мислех си-чудех се-потресе ме-не съм сигурна,но...-а ако*...И всеки ден абдикирам от нещо,с което смятам,че е готова да се справи сама;)

колкото по рано едно дете се научи да се справя само в живота толкова по-добре за него , а и за тези ,които то самото ще отглежда като порасне:)))))))